Обект на поетическата интерпретация в текста на стихотворението е „японският филм” . Първите два стиха на творбата сгъстяват кинематографичческия разказ до метафорите на голия остров, на двамата, както и на действието,което извършват. Представен по този начин, филмът се разкрива като аналогичен и непрекъснат израз на една оголена, бедна и поради това неинтересна действителност.Този кинематографически език е неразбираем за публиката. Повторението на епизодите и кадрите в тях са привидно лишени от действие и не носят забавление. Публиката се оказва непривикнала към необичайната стилистика на „японския филм”.за нея гледна точка, от която се наблюдава регистрираното пространство, е е ограничена и поради това неудоволетворителна.
Кадрите следват монотонно и това предизвиква състоянието на досада у публиката.Стиховете лаконично го потвърждават:
Това е филмът.Друго няма.
И вий скучаете край мен.
Съществува още една причина филмът да не бъде разбран. Очакванията на публиката са излъгани. Нейната културна идентичност е провокирана. От нея се изисква да разбере един неразбираем живот – чужд, далечен; представен като повтарящо се изнемогващо усилие. Нещо повече – публиката сякаш не е изправена пред въпроси , които да предизвикат размисъл и отношение. С други думи: зрителите не виждат дори това, което филмът им показва. Той представя света оголен, лишен от бляскавост, първично суров и неконфортен, а зрителите го възприемат буквално като такъв.
Филмовото изкуство обаче не регистрира последователността от определени действия, извършени от човека , а акцентира върху техния смисъл. Това се осъществява чрез жеста, поведението, лицето, очите, безмълвието на филмовия персонаж, различните планове, в които е представен той. Публиката в киносалона не разбира „работата” на тези техники и реагира неадекватно: монотонността предизвиква скука, а сълзите на плачещата жена – смях.
Централната, трета строфа на текста, задвижва полемичните инструменти на поетическия език, които защитават изкуството. Текстът изгражда своята тълкувателска мрежа, обвинявайки анонимната публика в духовна голота. Както голият остров трябва да бъде напояван, за да израсте върху него животът, така и изкуството полива изсушените от всекидневието чувства на човека ; за да го върне към изначалните въпроси за съществуването и усилието, което прави той, за да поддържа и развива живота. Трудът на двамата на острова следователно е аналогичен на творческия път, по който киноизкуството предизвиква размисъл или изтръгва сълзи в очите на своите зрители. От тази гледна точка изкуството е не просто монотонен и скучен труд, но и грижа за човека и за ценностите на неговия гол и неуютен свят, сред които най-високата ценност представлява животът.
Следователно японският филм и българската поезия имат една и съща културна функция – ден и нощ, черпак подир черпак да осигуряват влага за пресушените острови на човешката нравственост, за да разцъфтява животът.
Стихотворението Японският филм превежда метонимичния език на киното на метафоричния език на поезията. По този начин неразбираемото става разбираемо в простите сходства между „поливането” и „разцъфтяването”, от една страна, и човешкия живот, от друга, който би останал гол остров без живителната влага на изкуството.
