Роден съм в края на август 1913 като човешко същество от мъжки пол. Не знам точната дата. Чакали са ме няколко дни да видят ще оцелея ли и тогава са ме записали. Така правели с всички. Лятната работа привършвала, трябвало да се прибере това-онова от полето, кравата се отелила, грижи покрай нея. Започвала Голямата война. Преболедувал съм я наред с останалите детски болести, варицела, морбили и пр.

         Роден съм 2 часа преди изгрев слънце като винена муха. Ще умра довечера след залез слънце.

      Роден съм на 1 януари 1968 като човешко същество от мъжки пол. Помня в детайли цялата 1968-а отначало докрай. Не си спомням нищо от годината, която сме сега. Дори не знам номера й.

         Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената епоха и краят на Студената война. Гледката на умиращи динозаври (и в двете епохи) е едно от най-непоносимете неща, които съм виждал.

         Не съм роден все още. Предстоя. На минус седем месеца съм. Не знам как се брои това отрицателно време в утробата. Голям съм, голяма съм (все още не знаят пола ми) колкото маслина, тежа грам и половина. Опашката ми постепенно се прибира. Животното в мен си отива, махайки ми с чезнещата си опашка. Май съм избран за човешко същество. Тук е тъмно и уютно, вързан съм за нещо, което мърда.

         Роден съм на 6 септември 1944 като човешко същество от мъжки пол. Военно време. След седмица баща ми заминал на фронта. На майка ми кърмата пресъхнала. Една леля бездетка искала да ме вземе и да ме отгледа, да ме осинови, ама не ме дали. Ревял съм по цели нощи от глад. Давали ми да смуча хляб, натопен във вино, като биберон.

         Помня се роден като шипков храст, яребица, Гинко Билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво...

         Аз сме.
 

         Хлябът на тъгата

         Виждам го ясно. Едно момче на три. Заспало е върху празен чувал от брашно, в двора на мелницата. Някакъв тежък бръмчащ бръмбар минава ниско над него и му открадва съня.
         Момчето само открехва леко очите си, спи му се още, не знае къде е...
         Само открехвам леко очите си, спи ми се още, не знам къде съм. Някъде в ничията земя между съня и деня. Следобед е, точно онова безвремие на късния следобед. Равномерното бумтене на мелницата. Въздухът е пълен с малки прашинки брашно, лек сърбеж по кожата, прозявка, протягане. Чува се говор на хора, спокоен, монотонен, унасящ. Няколко каруци стоят разпрегнати, до половината са пълни с чували, всичко е посипано с този бял прах. Едно магаре пасе наблизо, кракът му е вързан със синджир.
         Постепенно сънят се е оттеглил напълно. Днес по тъмно сутринта дойдоха на мелницата с майка му и три от сестрите му. Той искаше да помага с чувалите, но не му дадоха. После е заспал. Те сигурно са готови вече, свършили са всичко без него. Става и се оглежда. Не се виждат наоколо. Ето първите стъпки на страха, все още незабележими, тихи, само предположение, което е отхвърлено веднага. Няма ги, но сигурно са вътре или от другата страна на мелницата, или спят под каруцата на сянка.
         Няма я и каруцата. Онази боядисана в светлосиньо каруца с нарисувания отзад петел.
         И тогава страхът приижда, изпълва го, както когато пълнят на чешмата малката стомна, водата се вдига, избутва въздуха навън и прелива. Струята на страха е твърде силна за тригодишното му тяло и то се пълни бързо, скоро не му остава въздух. Не може дори да се разреве. Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишване на страх. Но все още има надежда. Изтичвам навътре в мелницата, тук шумът е много силен, движенията припрени, двама бели великани изсипват зърно в устата на воденицата, всичко е в бяла мъгла, огромните паяжини по ъглите са натежали от брашното, един слънчев лъч минава през счупените високи прозорци и в дължината на този лъч може да се види титаничната битка на прашинките. Майката я няма тук. Нито някоя от сестрите. Един едър мъж превит под чувала едва не го отнася. Скарват му се да излезе, че пречи.
         Мамо?
         Първият вик, дори не е вик, е с въпросителна накрая.
         Мамоо?
         Последното «о» се удължава, защото и отчаянието расте.
         Мамооо... Мамооооооо...
         Въпросът е изчезнал. Безнадеждност и гняв, една троха гняв. Какво още има вътре. Недоумение. Как така? Майките не изоставят децата си. Не е честно. Това не се случва. «Изоставен» е думата, която още не знае. Не зная. Отсъствието на думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече, прави го още по-непоносим, премазващ. Сълзите тръгват, сега е техният ред, единствените утешители. Поне може да плаче, страхът се е отпушил, стомната на страха е преляла. Сълзите рукват по бузите му, по бузите ми, смесват се с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и омесват първият хляб на скръбта. Хлябът, който никога не свършва. Хлябът на тъгата, който ще ни храни през всички следващи години. Соления му вкус по устните. Дядо ми преглъща. Преглъщам и аз. На три сме.
         По същото време една светлосиня каруца с петел отзад вдига прах, отдалечавайки се от мелницата.

         Годината е 1917. Жената, която кара светлосинята каруца, е на 28. Има осем деца. Всички твърдят, че била едра, бяла и красива. Името й също го потвърждава. Кала. Макар по онова време едва ли някой да е извеждал значението му от гръцки - хубава. Кала и толкова. Едно име. Война е. Голямата война, както й викат, върви към края си. И както винаги, ние сме от губещата страна. Бащата на тригодишния ми дядо е някъде на фронта. Воюва от 1912. От няколко месеца няма вест от него. Връща се за по няколко дни, прави дете и заминава. Дали не са изпълнявали заповед в тия почивки. Войната се затяга, ще трябват войници. Той не успява много с бъдещите войници, раждат му се все момичета - цели шест. Сигурно, като се върне във войсковата си част, го вкарват в ареста за всяко.
         Няколкото скрити за черни дни сребърника вече са свършили, хамбарът е опразнен, жената е продала каквото може да се продаде - леглото с пружината и металната табла, рядкост по онова време, двете си плитки, пендарите от сватбата. Децата реват гладни. Останал е един вол и едно магаре, което сега тегли каруцата. С волът се мъчи да оре. Есента отива към зима. Успяла е да измоли няколко чувала жито и сега се връща от мелницата с три торби брашно. Между торбите в каруцата спят дъщерите й. По средата на пътя спират да почине магарето.
         - Мамо, забравихме Георги.
         Уплашеният глас идва зад гърба й - Дана, най-голямата. Мълчание.
         Мълчание.
         Мълчание.
         Плътно и тежко мълчание. Тишина и тайна, която ще се предава година след година по-късно. Какво прави майката, защо млъква, защо не обръща час по-скоро каруцата и не препусне обратно към мелницата.
         Война е, хора са, няма да оставят едно тригодишно дете само. Момче е, ще го прибере някой, ще го отгледа, има ялови жени петимни за деца, повече късмет ще има. Думи, които се опитвам да намеря в мислите й. Но там има само едно мълчание.
         Забравили сме го, забравили сме го, повтаря дъщерята зад гърба й през сълзи. Нищо, че думата е друга – изоставили сме го.
         Минава още една дълга минута. Представям си как от тази минута надничат затаили дъх лицата на неродените. Ето ги, подават се през оградата на времето баща ми, леля ми, другата леля, ето го брат ми, ето ме и мен, ето я дъщеря ми, повдигнала се е на пръсти. От тази минута и от мълчанието на младата жена зависи тяхното, нашето явяване през годините. Дали жената подозира колко неща се решават сега. Най-сетне вдига глава, сякаш се събужда, връща се на мястото, оглежда се. Безкрайното поле на Тракия, изгорели стърнища, променящата се светлина на залеза, магарето, което дъвче някакви прегорели треви, безучастно към всичко, трите чувала, които ще свършат точно в средата на зимата, три от шестте дъщери, които чакат какво ще каже.
         Грехът вече е сторен, поколебала се е.
         Помислила си е, макар и за минута, да го остави. Гласът й е сух. Ако искаш, можеш да се върнеш. Казано е към Дана, най-голямата, на 13. Решението е прехвърлено на друг. Не казва «ще се върнем», не казва «върни се», не помръдва. И все пак тригодишният ми дядо има още един шанс. Дана скача от каруцата и хуква по черния път обратно.
         Ние, надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме.

         Смрачава се, мелницата е останала километри назад. Едно момиче на 13 тича по черния път, босо, вечерният вятър развява роклята й. Наоколо е празно, тича, за да измори собствения си страх, да му вземе дъха. Не гледа встрани, всеки храст прилича на спотаил се мъж, всички страшни истории, които е слушала вечер за разбойници, караконджули, змейове, духове и вълци тичат на глутница подире й. Обърне ли се, ще се хвърлят на гърба й. Тичам, тичам, тичам в още топлата септемврийска вечер, сам сред едно поле, по спечената кал на пътя, която с всяка крачка усещам все по-силно, сърцето ми се блъска в гърдите, там някой е клекнал край пътя, но защо ръката му е така странно извита нагоре, ох, храст е... Ето в далечното първите светлини на мелницата... Там трябва да е моят тригодишен брат... дядо... аз.

         Майката, и моя прабаба, живя 93 години, мина от единия край на века до другия, беше част и от моето детство. Децата й порастнаха, пръснаха се, напуснаха я, остаряха. Само едно от тях никога не се отдели и продължи да се грижи за нея до смъртта й. Забравеното момче. Историята с мелницата беше влязла в тайната родова хроника, всички я шушукаха, кой със съчувствие към баба Каля и като свидетелство за това какво било времето, кой като шега, кой с нескрито обвинение, като баба ми. Но никой не я разказваше пред дядо. И той не я разказа нито веднъж. И не се отдели от майка си.
         Трагическа ирония, каквато обикновено откриваме в митовете. Когато историята стигна до мен в онзи следобед, главната героиня вече я нямаше. Спомням си, че първо изпитах гняв и недоумение, сякаш са изоставили мен самия. Изпитах поредно усъмняване във вселенската справедливост. Тази жена живя до дълбока старост под грижите на онова изоставено някога тригодишно момче. А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното.
 

         Място за спиране

         Нека изчакаме тук душите на разсеяните читатели. Някой може да се е изгубил в коридорите на тези различни времена. Върнаха ли се всички от войната? А от панаира през 1925-а? Да не сме забравили някого на мелницата. Накъде да поемем сега? Писателите не бива да задават такива въпроси, но като най-колебливия и несигурен сред тях, ще си го позволя. Дали да свърнем към историята на бащата, или да вървим напред, което в случая е назад, към минотавъра на детството... Не мога да предложа линеен разказ, защото никой лабиринт и никоя история не е линейна. Събрахме ли се всички? Тръгваме пак.

         (...)

         Диагнозата

         Много по-късно, вече като студент, щях да се осмеля да разкажа пред един по-стар приятел лекар за това връхлитащо ме в детството «вселяване». Лекарят мисли дълго и накрая предложи рядка, може би изобретена в момента диагноза, която звучеше приблизително така: патологична емпатия или обсесивен емпатично-соматичен синдром. Заболяването било изключително рядко и нелечимо, но пиковите моменти оставали в детството. С годините пристъпите ставали по-лесно контролируеми и губели най-острите си проявления, без да изчезват съвсем. Както при епилепсията, каза той, никога не знаем къде броди човек, когато е в такъв припадък.
         В моя случай припадъци нямаше, тялото си оставаше съвсем спокойно, с лека вцепененост, като на човек, зареян в мислите си или вслушан в нечия история. Не мигах, зениците спираха да се движат, устата стоеше полуотворена, дишането минаваше на някакъв автоматичен режим, докато аз (част от мен) се пренасях в чужда история и чуждо тяло.
         Приемах това със смесеното чувство на страх, не съвсем ясна вина и удоволствие. Положих доста усилия да скрия, доколкото може, тази способност или болест. Само баба ми винаги успяваше да разбере: «Айдее, пак се пренесе.» Често се случваше въпреки волята ми. Сякаш там, където другият изпитваше болка, в този срез, рана, точка на възпаление се отваряше коридор, който ме всмукваше навътре. В историите, особено на близки хора, винаги имаше някакво сляпо петно, мигновен зев, слабо място, непонятна тъга, блян по нещо изгубено или никога неслучило се, което повлича навътре, в тъмните галерии на премълчаното. Във всеки разказ имаше такива тайни галерии и коридори.

         За свое успокоение тогава лекарят ме прати на ядрено-магнитен резонанс, онази огромна бяла капсула, където режат мозъка ти на тънки филийки и надничат във всичките му тайни. Отпуснете се и си мислете за хубави неща, каза сестрата...
         След два часа влязох в кабинета на лекарите, които трябваше да разчетат снимката, и усетих отдалеч зле прикритото им смущение. Снимката не била сполучлива. Можело да е от апарата, стар бил. Всъщност им се случвало за първи път, абсолютно нищо не се виждало, тъмна черна плака. За мен това не е изненада. Аз знам, не се вижда, защото вътре е мрак, неосветим, трупан с векове мрак. Черепът ми е пещера. Разбира се, не им го казах.

         Понякога - в едно и също време - съм динозавър, риба, прилеп, птица, едноклетъчно, което плува в първичния бульон, или зародиш на млекопитаещо, понякога съм в пещера, понякога в утроба, което в основата си е същото - защитено (срещу времето) място.

http://library.litclub.com/gospodinov/ 


Утешение

Бабо, ще умра ли?

На три съм, станал съм от леглото, стоя в средата на малката стая, с едната ръка държа ухото си, боли ме, с другата дърпам баба си за ръката и плача, както само тригодишно уплашено до смърт дете може да плаче. Неутешимо. Прабаба ми, същата онази баба Кала, прехвърлила деветдесетте, преживяла много смърт, погребала не един, сурова жена, е седнала в леглото с разбъркана коса и уплашена не по-малко от мен. Полунощ е, вещерско време, както му викаше тя. Бабооо, умирам, бабооо, нареждам и се държа за ухото. Няма да умреш, чедо, няма. Боже, милото, и то знае за умирането... Майка ми дотичала и ни заварила така, прегърнати и плачещи в тъмното. Представям си ясно тази композиция - едно момче на три, босо, с къса пижама и една 90-годишна суха жена, по нощница, която впрочем ще си отиде само след няколко дни. Плачещи и говорещи си за смъртта. Дали смъртта се е навъртала наоколо, дали децата имат нюх за нея.

Няма, чедо, да умреш, повтаряла тогава баба ми, за да ме утеши. То си има ред, бабиното, първо ще умра аз, после баба ти и дядо ти, после... И от това съм се разревал още по-неудържимо. Утешение, построено върху верига от смърти.

Прабаба ми умря точно седмица по-късно. Ей така от нищото, залежа се за ден-два и си отиде в една новогодишна нощ. Това е първата смърт, която си спомням, макар че не ми даваха да гледам. Лежеше на леглото в стаята, малка и восъчна, като кукла-старица, помислих си тогава, макар куклите никога да не остаряват. В средата на стаята, почти до тавана, стоеше елхата, украсена с памук, със сребърните станиолени гирлянди и онези чупливи топки от 70-те, които през цялата година лежаха внимателно сложени в една кутия на гардероба. Във всяка от тези лъскави цветни топки през онази незабравима новогодишна нощ се оглеждаше мъртвата ми прабаба. 

Повече се боях за дядо ми, който седеше в краката й и плачеше тихо. Този път изоставен завинаги.

Много по-късно дядо ми щеше да лежи на същото легло в една януарска нощ и да се прощава с нас, че го чакало път. Мама ме вика да й помагам с чувалите...

(...)

Гонен негузен бяга

Преди няколко години трябваше да си сменям паспорта и да уредя някои формалности в общината. Попълних всички данни - разведен, висок, висшист... Подадох формуляра на гишето, жената сверяваше с това, което имаше в компютъра, погледна ме и каза студено: Защо криете едно дете? Репликата откънтя достатъчно силно, усетих как попълващите формуляри около мен изведнъж вдигнаха поглед, дори ми се стори, че леко се отдръпнаха. Аз самият стоях като заловен на местопрестъпление. Забелязал съм, че по-лесно мога да се оправдая за неща, които съм направил, докато обвинят ли ме в нещо, което и не подозирам, оставам блокиран и виновен. Както се казва, гузен негонен бяга. А за мен винаги е било по-вярно обратното: гонен негузен бяга.

Сигурно съм мълчал повече от допустимото, докато успея да произнеса, че имам само една дъщеря. В това време - колко несигурен в невинността си е човек, - калкулирах всичките си минали връзки. Спомних си за една приятелка, която всеки път, като тръгвахме да се разделяме, твърдеше, че е бременна. Имате момче на 12, каза безцеремонно жената зад гишето. Стоях като гръмнат. Само дето не добави «честито». Може ли да погледна, произнесох. Тя обърна монитора към мен и, слава Богу, това не бях аз, просто съвпадение на имената. Служителката дори не се извини, врътна се сърдито на стола, разочарована, че съм се изплъзнал така лесно. Ако знаеше, че през целия ден щях да продължа да превъртам в главата си всички жени, с които съм бил преди 12 години, дори нахвърлих инициалите им на листче, оценявайки по скалата от 1 до 10 рисковата възможност да имам дете, за което не подозирам... ако само знаеше това, тя щеше да бъде донякъде удовлетворена.