От древността до наши дни човечеството не е преставало да претворява в митовете, легендите, фолклора и в съвременната фантастика свои версии за състояли се или възможни срещи с представители на извънземни светове. Научно-фантастичната проза дори лансира редица хипотези за тяхната доброжелателна или враждебна намеса при възхода и крушенията във времето на различните цивилизации, сменили се на Земята. Натрупаните през хилядолетията знания, опит, невероятното развитие на науката и технологиите през XX век и особено излизането на човека в Космоса налагат вече една съобразена с новите реални преценка на всичко, писано за предполагаеми контакти и следи на Земята от други разумни обитатели на Вселената. Появи се дори науката уфология, занимаваща се специално с НЛО и с примерите на регистрирани, но недостатъчно категорично потвърдени посещения на извънземни.
Днес на фантастиката се отдава много по-трудно, отколкото в миналото, да върви пред науката и да изпреварва нейните широко известни или останали засега скрити от световната общественост стъпки при разкриването на тази вековечна за човечеството тайна. Все пак, на фона на ежедневните почти съобщения за работата на кръжащите около Земята космически кораби с интернационални екипажи и на изпратените на Марс роботи-изследователи, евентуалните контакти с извънземни като че ли си остават единствената „зона на здрача", в която фантастиката все още има терен за прогнози, коментар и предупреждения от позициите на философията, етиката и психологията. Затова са актуални и дори предразполагат към нов прочит онези произведения на световната фантастика, които интерпретират срещите с извънземни като сблъсък на духовно и интелектуално ниво и като повод човечеството да се замисли за своя път във времето. Сред станалите вече класика книги на Артър Кларк, Айзък Азимов, Станислав Лем, Рей Бредбъри, братя Стругацки и много други, свой принос в тази проблематика има и един от най-оригиналните български писатели Павел Вежинов със сборника си „Сините пеперуди” и особено с разказа „В един есенен ден по шосето”.
Мисията на извънземния пришълец в този разказ се предопределя преди всичко от нестандартната версия за неговата идентичност, поднесена ни от автора. Той в никакъв случай не идентифицира пришълеца като пряк и всемогъщ представител на чужда извънземна цивилизация, а само като неин пратеник, програмиран главно за набиране на информация. В диалога и в постоянно потвърждаващата се от действието опозиция „приближаване-разминаване” на всички равнища между разказвача-герой и извънземния пратеник се крият всъщност възгледите на самия автор. За него това е възможност да изкаже мнението си както по вечните въпроси за смисъла на човешкото съществуване, за живота и смъртта, така и да сподели тревогите си по най-актуалните проблеми на своята съвременност. Затова той свежда мисията на пришълеца до пълна ненамеса в земните работи. В замяна на това му вменява дълга да предупреди земните хора колко опасно е главозамайването, че човек е пълновластен и безнаказан господар на природата, че може да унищожава част от нея в името на относителното добро и да не зачита никакви други форми на съществуване на живата материя и на съзнанието, само защото не са му познати.
Вероятно, освен събирането на информация, тези послания са другата, не по-малко важна част от мисията на пришълеца на Земята, изпълнението на които би улеснило нейното приобщаване към Вселената. От друга страна, авторът използва молбата на земния човек към извънземния да спаси болния му приятел като повод да изтъкне, че човек е длъжен дори в необичайна и неравнопоставена откъм възможности ситуация да брани човешкото у себе си, да защитава нравствените ценности, в които вярва, и необходимостта от помощ на по-силния към по-слабия. Удовлетворяването в крайна сметка на тази молба не е победа на чувствата над разума, а може би точно премерено и рационално действие на извънземния разум да спечели земния човек, за да не забрави той направените му внушения и да ги прилага с вътрешна убеденост. Така погледнато, мисията на пришълеца не остава без последствия и дори разширява обсега на разбиранията ни за хуманизма.
Можем само да бъдем удовлетворени, че интерпретацията на Павел Вежинов на темата за контакти с представители на извънземни цивилизации е толкова задълбочена, проникновена и не е опровергана или остаряла в светлината на новите факти, изследвания и идеи в тази насока. Напротив, макар че сборникът „Сините пеперуди” и съответно разказът „В един есенен ден по шосето” да са публикувани през далечната 1968 г., визията на автора е много близо до най-злободневните днес проблеми и хипотези. През средата на XX век например, авторът на „Соларис” - Станислав Лем, заявява, че „не вярва във възможността от идването на другите на Земята и в получаването на разбираеми сигнали от тях”, а Артър Кларк пише в Предговора на „Една одисея в Космоса през 2001 г. ”: „Бариерите на разстоянията започват да се рушат и един ден ние ще срещнем сред звездите равни нам или по-високо стоящи сред нас.” Докато Вежинов докарва извънземните на Земята и превръща диалога с един техен пратеник в основа за философски обобщения, за същия сблъсък на ценностни системи и за търсене на общ път в бъдещето. Освен това, сред цялото живописно разнообразие от най-чудновати представи за извънземни, оживели в литературата и киното през последния половин век, извънземният на Вежинов е едно от най-оригиналните хрумвания. Той няма нищо общо със странните съчетания от човешки и животински черти, познати ни от симпатичния Алф, Ити от „Извънземното” или учителят Йода от „Междузвездни войни", нито пък многобройните сиви или зелени човечета, великани, чудовища или призраци.
Ако прочетем внимателно разказа на Вежинов, ще се убедим, че той се е доближил максимално до съвременния тип „фентъзи” в литературата и изкуството и към актуалните сега научни хипотези за извънземен пришълец, подвизаващ се като точно копие на човешката раса или приемащ каквато и да е друга форма на живата материя като форма на мимикрия или прикритие. Имаме всички основания да считаме, че извънземният пришълец в разказа „В един есенен ден по шосето” е вид биоробот, разузнавач и информатор на чуждата цивилизация, програмиран да събира и да предава информация, да внушава посланията на майката-разум, но не и да взема самостоятелни решения, водещи до намеса в земните работи. Пришълецът не е свободен в своето поведение и като всеки робот не може да изпитва нито срам, нито угризения на съвестта, нито да поема отговорност, каквато разказвачът очаква от него и за което е обвиняван в многобройните литературни анализи. Нека си припомним неговия външен вид, облекло, реплики, признания и поведение, за да се убедим в умението и проницателността на Павел Вежинов да сътвори образ на един нестандартен за тогавашната фантастика извънземен.
Пришълецът се появява в разказа внезапно, сякаш от нищото, и изглежда като най-обикновен човек, възрастен, със суха и приведена фигура, облечен в „груб, износен панталон и брезентово яке”, с лице „силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гьбари, които през всички сезони скитат из тия гори”, Незабележимостта и адаптацията към околната среда и местното население са напълно спазени, а това никак не би била мъчна задача за една високо развита цивилизация, осигуряваща всички необходими условия за работа и безопасност на своите роботи. Разказвачът-герой прибира по внезапно внушение пришълеца в колата си и оттук нататък е вече изцяло под влиянието на проницателността на непознатия, който му чете мислите, който много бързо минава от ролята на „пенсиониран гимназиален учител”според героя в ролята на свръхестествено същество, което владее непозната енергия, използва антигравитационните сили и демонстрира левитацията при предотвратяването на катастрофата с колата. И героят, и читателите, и анализаторите по-късно на разказа твърдо решават, че това е наистина извънземен, владеещ цялата мощ на непознати сили и енергии, и способен да носи отговорност за цялата цивилизация, която представлява.
Самият пришълец обаче дори не смее да се представи за извънземен, защото се старае „поне формално да спазва инструкциите, които са му дадени”. Той няма определена цел къде отива и заявява, че „просто тъй, обикалям...”, тъй като това е пътят за набирането на информация от живота на земните хора. Авторът влага в устата на извънземния и още няколко фрази, които още повече ни дават основание да считаме, че той го представя именно като робот-разузнавач. Една от тях е признанието: „Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация... „ Или пък: „По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно... И аз нямам право да го променям"; „А естествено аз нямам правото да бъда и виновен.” А на поканата на разказвача да хапне и на предположението, че може би е огладнял, защото е „от плът и кръв", извънземният много ясно обяснява: „Не е точно тъй... Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация...” Всъщност и разказвачът постоянно се колебае дали това наистина е извънземен в истинския смисъл на думата, какво означават дългите паузи, когато трябва да даде отговор - може би това е времето, необходимо за преработване на информацията и за реакция според вложената в него програма?
Във всеки случай извънземният пришълец в разказа е замислен и изграден като образ-проводник на определен тип позиция, посредник между чуждата и земната цивилизация, който препредава сведенията за земните проблеми, състояние, взаимоотношения между хората и претенциите им към чуждия разум. Затова не би могло да се тълкуват неговите реакции като израз на собствено мнение. Мисията му на Земята се обогатява и от задължението да отправи предупреждение към земните хора - в случая към героя-разказвач - за опасностите от безмилостното отношение към природата и към нейните обитатели, не само поради криворазбрано развлечение, но дори и в името на някакво добро. Защото по неговите думи: „Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне.” Извънземният пратеник се старае да внуши на разказвача повече уважение и зачитане на всички форми на съществуване на живата материя и на съзнанието, дори ако хората все още нямат познание за тях: „Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но вие да не лежите по пътя на неговите цели.”
И още едно значително послание отправя извънземният пришълец към земните хора -да не смесват привичния и извисяващ стремеж у себе си към новото и непознатото, неоткритото с желанието да го получат като информация или като помощ наготово. Това би било пречка в естествената еволюция към прогреса и точно това е в основата на отношението на тази извънземна цивилизация да не се меси в никакъв случай при решаването на стоящите пред човечеството проблеми от всякакъв характер. В този смисъл пришълецът- съвсем в тон с философското образование на Павел Вежинов - дава един блестящ отговор на въпроса за смисъла на човешкото съществуване, затворено в рамките на един толкова кратък житейски път: „Вие сами трябва да постигнете вашите знания... И със собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване. ” А и намесата на по-високо развитата цивилизация в земните дела и премахването на „кризите"само би лишила Земята от един своеобразен „имунитет” и оставена след това сама на себе си, тя би загинала при „още по-страшна катастрофа”.
Позицията, която е натоварен да представя извънземният пришълец, среща най-голямо съпротивление от страна на земния човек по отношение на нравствеността. Но нравствеността е етична категория, свойствена на земното общество - защо трябва да сме сигурни, че всяка чужда извънземна цивилизация борави точно с такива категории, каквито са нашите. Друг е въпросът, че човекът има право и трябва да защитава при подобни бъдещи срещи своите възгледи за нравствено и безнравствено, за добро и зло. Сблъсъкът между земния и извънземния обитател заради нежеланието на пришълеца да помогне на болния приятел на разказвача е особено показателен в това отношение. Преди всичко разузнавачът-робот от друга планета не може да взема решения извън това, за което е програмиран и му трябва време да предаде информацията и да получи инструкция. Затова приспива своя домакин и изчезва безследно. В крайна сметка обаче неизлечимо болният е наистина оздравял и разказвачът осъзнава не само този факт, но и промените у самия себе си под влияние на срещата си с извънземния. Разигралата се сцена между тях не е замислена от автора да покаже колко греши единият или другият, а за да внуши необходимостта едната позиция да бъде коректив на другата и обратното.
Мисията на извънземния пришълец всъщност се оказва много по-сложна и трудна, защото той е поставен пред необходимостта да се съобразява със земните и човешки схващания за нравствеността като задължително условие за контакт, който би бил полезен и за двете страни. Жестът на чуждата цивилизация със спасението на болния доказва необходимостта от равновесие между емоционалното и рационалното начало при цялата относителност на причините и обстоятелствата, които ги пораждат. Хуманизмът и нравствеността от негова гледна точка не противоречат на разума, а само разширяват обсега на неговото действие и откриват път към диалог и общи цели вече не за постигане на чудеса, а за тяхното сътворяване.
Българската песен на Евровизия и Lost на...
НАСА удължи мисията на ''Касини''
Един епичен ръгби спектакъл
Как да направим нов сайт видим в Google?