Заглавието на творбата на Ивайло Пет­ров привлича вниманието с необичайна­та си смислова насоченост. Читателят мо­же би очаква повествование, изпълнено със спомени на други хора за основния персонаж, които биха били свързани с времето, отбелязано в заглавието. Едва ли обаче може сериозно да се възприеме въз­можността някой да разкаже за всичко преживяно от все още неродения човек. Точно това предполага един нестандар­тен и по-различен стил и маниер на по­вествованието. Ивайло Петров предлага своя обективен, но и иронично-съпричастен поглед към патриархалния свят, част от който е той самият, както и неговите най-близки хора. Умението да насочва своя добронамерен Смях към примитив­ното и първичното, към преодоляването на профанацията в мисленето и в отно­шението им към начина на живот издава естествената му човешка връзка с родо­вия космос и привързаност към родовите ценности. От друга страна, това разкрива и неговата непримиримост към изостана­лостта във времето и нравите, към всичко онова, което спира и обвързва хората с един консервативен морал, изолирайки ги за дълго от големия свят.

Авторът на повестта „Преди да се родя и след това” вижда себе си като част от множеството, сред което е израснал - хо­рата от рода, съселяните, връстниците - и по този начин се сродява с времето и съ­битията, протичащи в него. Той постига интересни обобщения при характеристи­ките и на бита, и на човешките взаимоот­ношения. Дистанцията, която приема ка­то съдник и разказвач, улеснява този стил на повествование. Към него се прибавя и носталгично-ироничният присмех, съпът­стващ почти всички разказвани или ко­ментирани случки от живота на селото. Ивайло Петров споделя, че този поглед към преживяното е нещо обичайно за негови­те земляци: „ Кой знае защо, мъжете от моя край имаха глупавия навик да се надсмиват над себе си и да превръщат патилата си във весели приключения.” И допълва, че по този начин „и класиците си позволяват да се надсмиват не само над себе си, но и над цели народи, че дори и над височайши осо­би”. Без да звучат като оправдание, тези размисли обясняват дързостта му да осмее родния свят и нрави от висотата на собствения си критерий за света, като го съизмерва все пак чрез познанията, при­добити в живота години по-късно, когато вече е зрял човек.

В сюжетен план повестта започва с ед­но от най-значимите събития в живота на всеки мъж или жена - женитбата. Обича­ите и нравите обаче са представени от гледна точка на техния чисто прагматичен смисъл. Родителите на бъдещия жених не се интересуват от чувствата или от нагла­сата му за подобно важно събитие. Раз­казвачът подчертава: „Баба и дядо не ту­риха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдоби­ят с още две работни ръце” Тънката и жи­ва ирония, с която се води повествовани­ето, съвсем непринудено предизвиква смях - особено когато се описват усилия­та на бедните, но с доста големи претен­ции селяни да се сдобият със снаха. Баба­та на разказвача проявява „учудващо чес­толюбие", като смята, че „момите от се­лото ще се наредят на опашка пред нашия вратник". Но когато това не става, тя не се примирява, а заявява, че „нито една мома ни й се харесва за снаха”. Към тези нейни думи авторът прибавя своя остроумен ко­ментар: „без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата поч­тена фамилия”.

Търсенето на мома се превръща в ис­тинско драматично приключение. Главната роля в него е възложена на Гочо Патла­джана, който има „дяволски усет да нами­ра за всекиго жена”. Оттук нататък дейст­вието преминава през много неочаквани перипетии и с намесата на множество раз­лични персонажи, които съдействат или противодействат на главната цел.Самият кандидат-жених например по-скоро пре­пятства най-важното събитие в живота си поради нежелание или прекомерен срам. По този повод повествователят цитира „латинската поговорка”, която гласи, че „съдбата води желаещите, а влачи нежелаещите”. Това, което предприемат двете страни за сродяването си, е представено в комична светлина, като действие на ра­зузнаване и контраразузнаване или като дипломатически преговори. Каракачанката играе роля на „добре законспириран шпионин”, но по-късно пренебрегва строгите правила на дипломацията и разкрива ис­тинската цел на посещението си в дома на момъка. Така постепенно се получава пародия на един стародавен обичай, ка­къвто е сватосването.

Нравите и отношенията между хората са описани в повестта не само иронично, но и изключително образно - например, чрез използваната метонимия за седефе­ното копче върху „робата на момата”, ко­ето прекомерно срамежливият бъдещ ба­ща единствено е видял от нея и поради това започва да си мисли, че скоро ще го оженят за едно копче и ще го накарат да живее с него. Пародията отново е използ­вана при заключението, че момъкът е „об­зет изцяло от такива любовни мисли”. Предстоящото посещение на годежарка-та пък предизвиква „истинска революция в домашната хигиена”. Авторът умело из­ползва в сатиричен аспект термини от по­литиката: „принципа за мирното съвместно съществуване между две села с различни нра­ви и обичаи”; Гочо Патладжана и Каракачанката са „двамата външни министри”, ко­ито, ако се наложи, трябва да „стоплят атмосферата" и други. Сватовниците се­дят на трапезата с „привидната скромност на дипломати, преминали през огън и вода и все пак успели да организират срещата на двете страни”. Към този стил на повест­вование се прибавят и термини от област­та на психологията - дядото е „деликатна и чувствителна натура", но с „известно чувство за превъзходство”. Патладжана пък е „отличен психолог в годежарските дела”, а „преговорите” за сродяване на двете страни има опасност да се превърнат в „състезание за пуешко надуване”.

Интересен мотив в повествованието е например преобличането, което създава друг, по-различен имидж на жениха. За да се представи както подобава пред бъ­дещите сватове, той трябва да изглежда като търговец на добитък. Коментарът на разказвача в този случай е насочен към ре­алните ценности в живота: „Както казах­ме вече, хората по онова време бяха прос­ти и неуки, но също като нас смятаха, че битието определя съзнанието, и предпочи­таха да се омъжват за търговчета или да се женят за по-богати момичета. Иначе любовта както и сега си беше истинска лю­бов.” Добронамереният хумор смекчава присъдата над користолюбивата пресмет­ливост, но й придава снизходителност към усилията за сдобиване с желаната снаха в случая. Така, взети назаем, кожухът и астраганеният калпак трябва да имат нужния ефект, за да се спечели момата за снаха. Агресивните действия на ревнивия могиларовски ерген върху бъдещия жених уни­щожават всъщност не само кожуха и кал­пака на „търговчето”, но и почти слагат край на усилията за успешно задомяване. Освен това се появяват и неизбежните „икономически проблеми” за бащата на мо­мъка, принуден да пожертва няколко ов­це за излекуването му и за нов кожух. Яв­но е, че целта не само не е постигната, но и не оправдава средствата, а „...това вече миришеше на пълно стопанско разорение. И за какво? За една снаха, чиито очи нито бе видял, нито пък щеше да види”.

Подновяването на сватосването с по­мощта на професионалния годежар Пат­ладжана е разказано с много ирония и ефектни обрати в езиковия изказ. Ивайло Петров остроумно продължава смесване­то на различните стилове, на просторечивите изрази от всекидневното общуване с терминология, характерна за политиката, военните действия, журналистиката или икономиката, например: „Двете страни не спаха цяла седмица, обмисляйки условията за предстоящите преговори"; „ Бяха тъй войнствено наперени, сякаш не отиваха да се сродяват, а да дадат последно сражение на ония от Могиларово.” Бъдещите свато­ве, от своя страна пък, ги посрещат с „арис­тократическа сдържаност”. Патладжана като истински „външен министър” вдига тост и тъй като познава „магическото въз­действие на образното слово", тържестве­но обявява „защо са дошли да разлайват могиларовските кучета”. „Като истински художник”, той не обича да повтаря мно­гократно изпитаните формули от рода на: „ние си имаме капак, вие си имате тендже­ра” или „ ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей”. Веднага след изричането им, Патладжана достолепно изчаква отговора на момините ро­дители. Смехът извира съвсем естествено и от тези „оригинални” сравнения на про­чутия годежар, и от поведението на всич­ки присъстващи.

Преговорите за даровете на сватбата се превръщат в истински икономически спорове, които постепенно преминават в своеобразни сражения, за чието описа­ние най-подходящи се оказват военните сравнения от рода на: „шрапнели” и „де­монстрация на стрелба от най-разнокалибрени оръжия”. В повествованието сре­щаме и изрази като „доброволно сваляне на оръжието”, „фатална тактическа грешка", „тежки контрибуции", „услови" ята на примирието”, „дипломатически крах”. Не по-малко интересни са напом­нящите философски размисли и комен­тари за действията на героите в повестта. С нескрита ирония авторът пише: „Цели четири часа си играха на достойнство. Но това си е в реда на нещата, защото хора­та винаги си играят на онова или по-точно за онова, което им липсва. Да не говорим пък за нас, добруджанците, които сме си въплъщение на самото достойнство." По-нататък отбелязва: „Колкото повече се на­пиваха, толкова по-делова ставаше атмос­ферата на преговорите. "Те обаче не сти­гат до успешен край, поради прекомер­ните претенции на двете страни. От всич­ко това престижът на Патладжана е „спад­нал тридесет градуса под нулата". В оби­чайния си философско-пародиен стил авторът обобщава: „За него годежарството бе призвание, както поезията за по­ета, а ако трябва да сравняваме ползата за човечеството от един годеж и една по­ема, да речем, ще видим, че едното е къде-къде по-полезно. Човечеството може да жи­вее векове без една поема, но без годеж и брак ще се обрече на самоунищожение. ”

Когато всички усилия за годеж остават напразни; в крайна сметка се прибягва до един изпитан от времето обичай - открад­ването на момата. Това е доста разпрост­ранен по онова време начин за сдобива­не с желаната невеста. Неслучайно авто­рът отделя място в повестта си да разкаже за този колоритен и доста авантюристи­чен обичай: „В ония диви и чудесни времена по нашия още по-див и чудесен край става­ха много и различни кражби. Крадяха се ов­це, волове, коне, крадяха се и моми. ” Ост­роумната ирония съпровожда разказа във всеки един момент от него. Чичо Мартин се явява като новатор в изкуството за кра­дене на моми. За него разказвачът твър­ди : „ Той въведе тъй наречения метод за без­следно отвличане на момите и спести на добруджанци безчетни кръвопролития и чо­вешки жертви. ” Отново заемките на тер­мини от публицистичния стил имат осо­бено силен стилистичен ефект в повест­вованието.

Объркването на момата с нейната съименница-другата Бера, предизвиква на­истина драматични обрати в очакваните събития. Богатата мома, макар и „чернич­ка и грозничка”, изпълва с краткотрайна ра­дост бъдещите роднини на разказвача: „ Какво търсихме, какво намерихме! И на дя­вола тамян да бяхме кадили, пак нямаше да ударим на тоя късмет! Дядо подръпна мус­так, поухили се и от лицето му потече маз­но.” Бъдещата майка също е щастлива, ко­гато попада в богатия дом, и си поплаква, като разбира, че е нежелана в него, тъй като не е богатата мома, която очакват: „,.. гледаха на майка ми като на сврака, уловила се в капана вместо яребица.” Използ­ваната метафора е ясно и красноречиво доказателство за материалистичната наг­ласа на хората, сред които попада тя, и Мучи почти като сентенция: „Имотът при имот отива.”

Сватбеният ритуал, на който се подчи­няват героите от повестта „Преди да се родя и след това”, е истинска пародия на този толкова тържествен момент в живо­та на човека. Сякаш нищо не е на място, нито пък е тържествено и неповторимо, а обстановката е лишена от каквато и да е било красота или романтика. Венчавката се извършва в дома на младоженеца, а това е „една землянка „а"ла Първата светов­на война”. Булото за младоженката е взето назаем, „за да може под булото да си попла­че за бащин дом и да оплаче предварително белите си дни в новия дом”. Попът се е „на-къркал рано-рано” и говори „каквото си мис­ли”, вмъквайки между другото за автори­тет по някоя старославянска дума. Весел­бата започва вечерта седна бъчва вино и друга със зелева чорба, за да отрезнеят, с хоро и преобличане като кукери и мечки. Онова, което всички очакват, е „сладката ракия”. Подготовката за първата брачна нощ е представена от разказвача като под­готовка преди състезание и ако си послу­жим пак с думите на автора: „Патладжа­на даде на баща ми най-подробни инструк­ции, за да го подготви психологически така, както треньорът подготвя състезателя, същото направи с майка ми една съседка. ” Създава се комична ситуация, която не са­мо че няма нищо общо с романтичното и възвишеното, естествено свързвано с лю­бовта, но и го снизява и профанира. В слу­чая любовта все още не се е зародила, тъй като обвързването на момъка и момата се оказва чисто прагматична сделка между родителите им. Освен това, младожене­цът все Още не е пълнолетен и не е съзрял за семеен живот. Подобно на Хайтовия ге­рой Рамадан от„Дервишово семе”, и тук момъкът се срамува пред своята невеста и е твърде плах и неуверен. За разлика оба­че от романтичната атмосфера в разказа „Дервишово семе", поведението на пер­сонажите в повестта на Ивайло Петров е по-скоро комично. Според „треньора” Патладжана, „гонгът отдавна трябваше да отбележи края на третия рунд, а баща ми все още стоеше на ръба на ринга, опрял гръб на въжето, без да направи крачка към про­тивника”. Дългоочакваният най-важен мо­мент от ритуала на сватбата - „сладката ракия”, е изобразен гротесково и това сри­ва неговата значимост: „Ония примитиви — сватбарите се пулеха в ризата на майка ми, наливаха се като прасета със сладка ра­кия и ревяха... ” Изстрелите от „ един ръждя­сал барабанлия пищов” заместват радостта от любовното чувство и възвестяват на све­та, че недозрелият младоженец е станал мъж, „малко трудно и преждевременно, но все пак успял да стане”. Авторът иронично определя бъдещия си баща като „хвалипръцко”, каквито са и всичките му земляци.

Освен обичаите, ритуалите и нравите, присъщи на времето, в повестта „Преди да се родя" са отразени и някои събития, значими както за селото, така и за цяла Добруджа - например, Септемврийските събития от 1923 година и размириците, в които често участва един от героите в кни­гата - чичо Мартин. Смесването на исто­рическото и художественото време пра­ви по-автентичен и по-реален обхватът на повествованието. Светът в повестта е опи­сан пълнокръвно и многопосочно, във всичките му разнообразни проявления. Ге­роите на Ивайло Петров са представите­ли на почти всички социални слоеве и в развитието на действието проявяват своя характерен морал и житейска философия. Наред с обрисуваните с обич и строгост най-близки роднини, с колоритните Гочо Патладжана и Каракачанката, не по-мал­ко запомнящи се са и образите на хубава­та Аница, чичо Мартин, „амазонката” Еми­лия (дъщеря на околийския началник), Сарайдаров, Доко пъдаря, кметът Татаров и Татарката. Жизнеността на повествовани­ето създава усещане за дълбоко проник­ване в смисъла на изобразявания свят и в неговите нравствени ориентири. Всичко това като че ли е представено оптически чрез кривото огледало на иронията, про­никваща навсякъде -дори и в най-сери­озните събития или човешки отношения - или чрез пародията и гротеската, чийто ко­мичен ефект действа безотказно.

В повестта „Преди да се родя и след това” Ивайло Петров поставя в основата ; на своя творчески подход и критерий чо­вешкото любопитство, с което наблюда­ва-й изучава живота около себе си. Нес­лучайно той подчертава, че „животът, това е едно безкрайно човешко любопит­ство”. Умението му да представи света и хората с техните несъвършенства чрез пречистващата сила на смеха го сродява до известна степен с „Приключенията на храбрия войник Швейк” от Ярослав Хашек и с великолепните комедии на Бранислав Нушич, който в своята „Автоби­ография" казва: „ Той се смееше и над глу­постта, и над мъдростта, защото мъд­ростта много пъти е сбор от човешките глупости. ”