Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2009 22:30 - ЙОРДАН РАДИЧКОВ - „НЕЖНАТА СПИРАЛА” ЧОВЕКЪТ И ПРИРОДАТА
Автор: daskalo Категория: Други   
Прочетен: 9858 Коментари: 0 Гласове:
0



Иносказателният Радич­ков художествен свят отправя своите ненатрапчиви, но категорични послания към чове­чеството, свързани с настоящето и бъдеще­то на неговия дом - Вселената. Описвайки един ограничен регион, писателят стига до общозначими обобщения за човешката същ­ност, за отчуждението на личността от при­родата в съвременния свят, за безотговорно­то и равнодушно отношение към другите съ­щества, населяващи Земята. В разказа „Неж­ната спирала” с необичайния си творчески подход Радичков предупреждава за после­диците от нехайното и високомерно отно­шение на човека към обкръжаващата го сре­да.

Най-голямата болка на разказвача е, че чо­векът е престанал да се интересува от приро­дата и е скъсал връзката си с нея. Разказвайки три като че ли независими една от друга случ­ки, които обаче са обединени от общата идея за отношението човек - природа в съвремен­ния свят, авторът доказва немарливото и бе­зотговорно отношение на човека към природата. АЗ-повествованието и следване­то на авторовата мисъл с връщане в споме­на, заедно с липсата на организиран сюжет, създават многозначността и богатството на внушения.

Трите срещи с всевечната и изпълнена с дълбока мъдрост природа дават възможност на автора да разкрие различните типове чо­вешко поведение и човешка нравственост, проявяващи се в отношението им към май-ката-земя. Разказът започва направо, без въ­ведение, и потапя читателя в особения Ра­дичков свят, където всичко изглежда по нео­бичаен начин. Хората се връщат от лов. Не се чувстват уютно в заобикалящата ги околност. Те не са част от нея. Ловът е начинът, по който те налагат силата и въображаемото си пре­възходство, а това води до още по-катего­рично отчуждение от природата. Връщане­то не е изпълнено с радост или удовлетворе­ние за човека, а с усещане за недружелюбността на околността: „Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Ловът не е в синхрон с природните закони - това внушава негостоприемността на природата. Хората, с които пъ­тува разказвачът, са не само неназовани - те са безлични: „неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг”; „нито едно лице не се виждаше изцяло”. Тези „човеци” не са част от заобикалящата ги околност. Гората и пътят живеят свой живот, който е ненарушим в сво­ята извечна хармония. С умението на изклю­чителен художник и проницателен наблюдател Радичков рисува одухотворения пей­заж: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъква­ше на пръсти назад, най-близките до пътя дър­вета подтичваха бързо, по-далечните се дви­жеха по-бавно и се създаваше илюзията, че го­рата бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хо­рата съществуват независимо един от друг -между тях няма единство и разбирателство.

Срещата с шипковия храст, изникнал „вне­запно” край един завой, доказва пълното раз­минаване между тях. Човекът - конярят - без причина проявява неоправдана, безсмис­лена жестокост - „перна храста през лице­то”. В този миг шипковият храст като че ли се пробужда - застава нащрек с ярките си червени плодове - „като живи очи”, и пре­дупредително, със затаена закана бди и сле­ди следващите действия на хората, неосьзнаващи злото и безотговорността, които ги изпълват. Храстът наблюдава пътуващите през целия им лъкатушещ през равнината път, взира се в тях, отправя своя ням укор и стае­ното си отмъщение. Един от групата, по-вни­мателен от останалите, с недоумение гледа храста със „стотиците... червени очи” и, без да разбира неговото нямо предупреждение, от своята егоистична гледна точка го смята за вампир - човекът открива злото, което сам носи у себе си, а не правото на защита.

Срещата с шипковия храст събужда спо­мена за друга, подобна среща, въведена в разказа с ретроспекция. Чрез втората среща - на режисьора Методи Андонов с неговия шипков храст, е разкрито отношението на творческата, търсеща вечните истини и неиз­менните природни закони на битието, лич­ност към природата. Това е среща на човек, стремящ се да разбере заобикалящия го свят, с тайнството на сътворението и съществува­нието. Затова, макар на пръв поглед подоб­на на първата, втората среща носи съвсем различно послание. В нея са скрити авторо­вата философия за нуждата от единение с природата и авторовият оптимизъм, че все още съществуват хора, макар и малцина, ко­ито желаят да разберат езика на природата. Имат желание да четат в отворената й книга, оставаща невидима и неразбираема за от­чужденото, егоистично, самовлюбено чове­чество. Творецът осъществява една колкото неочаквана, толкова и знаменателна среща с тайнството на природата в лицето на шипко­вия храст. Тази среща не е обикновена - из­ползваните определения за душевното със­тояние на режисьора говорят за това: „нещо фанатично има в погледа му”, „почесваше бра­дата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие”; в гласа му има „пате­тични нотки”; „той се удари по гърдите въодушевено”. Чрез шипковия храст човекът-творец се мъчи да надникне зад видимото в природата и да достигне до невидимото, тайнс­твеното, да разгадае сложните, неразгадае­ми тайни на живота. Методи Андонов дос­тига до прозрението, че не човекът, а приро­дата притежава непреодолима мощ, неунищожима жизненост, които я правят вечна. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „Откъдето и да застанем, топ все ни гледа.” Тази наблюдаваща природа трябва да събуди заспалата съвест на хората, които са я пренебрегнали, да им напомни, че те не са по-силни, а са част от нея, че само с равновесието и единението ще се постигне нужната за живота хармония. Между търсе­щия човек и природата съществува контраст: „ Той вторачи фанатичния си поглед върху спо­койния, разположен спокойно посред снега шип­ков храст”; контраст, доказващ превъзходс­твото на природата. Тя, според разказвача, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите зна­ци, прави своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Оп­тимистично е, че творецът, който е предоп­ределен да внушава големите истини на хо­рата, се доближава до единението с приро­дата и до разчитането на нейните знаци: „в този миг той приличаше на човек, който е прес­танал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Мето­ди Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, не­що извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” В съзнанието на разказвача творецът се слива с шипковия храст - не за­щото и двамата са „еднакво диви”, а защото по еднакъв начин олицетворяват будната, неспокойна съвест - единият - на хората, другият - на природата. А може би не само у човека, но и в природата е стаено злото: „Ми­гар са й малко на природата шипковите храс­ти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите на своята снежна пустош?” Много въпроси поста­вя авторът, свързани с разгадаването и раз­бирането на природата и човека; въпроси, които остават без точни отговори, защото ня­ма такива; има само търсене и желание за откриване. Намирането на отговорите, спо­ред автора, е вътре у човека, а не в заобикаля­щата го действителност: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.” Отговорите за битието са в душата на чове­ка.

Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в раз­каза за третата среща - с ятото гълъби и уми­ращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде ни­каква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допъл­ва със сивия цвят. Той осезателно присъства още в началото на повествованието: „Небе­то над нас бе сиво, вляво от шейната се сиве­еше гора.” В момента на срещата с ятото си­вотата се връща натрапчиво: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците пре­раснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Радичков създава картината на чертаещата своите незнайни и непонятни знаци приро­да. Човекът отново се е отнесъл безотговор­но и лекомислено към нея - без нужда, само за забавление е прострелял птицата, отнел е един живот, нарушил е хармонията в битие­то. Писателят детайлно описва смъртта на гъ­лъба: „само една птица остана встрани, залю­ля се, направи малък кръг...”, „но ето че едното му крило отслабна, не замахваше вече тъй сил­но с него..., птицата губеше височина..., в един миг спря да размахва крилете си.” Смъртта не носи красота, защото означава нарушена хармония: „Заприлича на сива дрипа...” Черве­ните капки кръв нарушават целостта на бяла­та равнина и са знак за тревога. Тази ненужна смърт събужда особено чувство у хората - те остават безмълвни, като пред нещо непоз­нато, тайнствено, неясно, но много по-силно от тях. По някакъв начин те усещат предуп­реждението на природата, огромната мощ, която тя е стаила в недрата си, усещат нейна­та недружелюбност и за тях това е ново чув­ство. Човекът, отдавна отдалечил се от при­родата, е престанал да я разбира, да я усеща и да се съобразява с нея. В този особен мо­мент обаче хората разбират, че природата може да бъде и заплашителна, и тайнствена, и неразбираема. Без да са се приближили до нея, продължавайки през сивеещата се нед­ружелюбно гора, хората са добили ново поз­нание. Те са принудени да се замислят върху знаците, които чертае птицата върху бялата равнина; върху вторачените стотици шипки - „като очи” - от шипковия храст. Това е тревожният размисъл на автора, откриващ все повече примери за нарушеното единст­во между човека и природата, за безотговор­ното отношение на човека към заобикаля­щия го свят, за опасността, която крие за бъ­дещето на хората унищожаването на при­родата. Групата се смирява пред тайнствена­та неизвестност, която я заобикаля; притихва пред непознатото и неясното: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдър­жа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един Вне­запен финал?” Тези въпроси остават без авто-ров отговор, но пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото пре­дават авторовата тревога за това, дали чове­чеството ще съумее да надмогне високоме­рието и гордостта си и да съхрани природа­та; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикаля­щия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му. Защото и това е част от авторовото посла­ние, а именно, че от човека зависи дали при­родата ще му изпраща проклятие, завеща­ние или знак за приятелство.

В края на повествованието природата е същата, но хората са се променили - те са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и нежните спирали, оставе­ни от умиращата птица. Променен е и раз­казвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на приро­дата, отправено към човека: „започнах да чув­ствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подо­бие някакво на небесна червена сълза, на ше­пот от стреснат шипков храст, и че душа­та ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.

Тревогата за бъдещето на планетата при­съства като траен мотив в творчеството на Радичков. В съвременния свят, в който голе­мите градове, машините, автоматизацията на живота вземат все по-големи размери, е зас­трашена естествената, изначална и нужна връзка между човека и природата. Наруше­ната хармония може да бъде възстановената и това зависи единствено от нас, хората, на­селяващи Земята, от нашата съвест, от съзна­нието ни и отговорността ни пред бъдещето - това са ненатрапчивите, но много ясни и категорични послания на разказа „Нежната спирала”.

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: daskalo
Категория: Други
Прочетен: 333113
Постинги: 19
Коментари: 35
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031